Природни забележителности

МЕСТНОСТ ЦИГАНСКО ПОЛЕ И КОНЯРСКИ КЛАДЕНЕЦ

Циганско поле е равнина, намираща се високо в Берковската планина между върховете Камара и Момина могила. От източната част на полето се разкриват красиви гледки към Берковската планина и съседните върхове, към Берковското поле и долините и билата в подножието на планината. В югозападната част на равнината е разположена чешма с леденостудена вода, известна в региона като Конярски кладенец. Българският народ е съхранил спомена за полето и до днес чрез легенда, която разказва как е възникнало името на полето.

КОНЯРСКИ КЛАДЕНЕЦ
В красивия Берковски Балкан високо горе, обграден от мъгли и ветрове е разположен връх Камара. Името му е дадено от народа поради неговата големина – върха е огромен като площ, и от него надолу към долините се спускат едни от най – красивите планински била – Расоватото било, Къси рид, Дебели рид, било Тузлата. От връх Камара водят началото си много планински ручеи, поточета и малки рекички.
Но най – известен и популярен в Берковския Балкан е Конярски кладенец, който се намира от северната страна на връх Камара, в западната част на равнината Циганско поле. Кладенчето е дар за всички, особено в летните жеги, когато морен пътник може да приседне наоколо и утоли жаждата си. Интересни легенди се разказват вечер около планинския огън, където уморените от дългия ден планинари си почиват на сладки приказки. Едни от тях са легендите за Конярски кладенец.

Легенда за връх Момина могила и за равнина Циганско поле
През красивия Берковски балкан от древни времена, още от времето на Римската империя, от Берковица през било Здравченица и на запад към днешна Сърбия съществува път, и до днес известен като „Стария римски път“. Хиляди пътници и кервани са преминали през планината по този път през годините, като изморени от трудното изкачване на билото Здравченица през деня, с радост са достигали равното поле между планинските върхове Камара и Момина могила привечер, да отпочинат хора и животни вечерта, приседнали до веселия огън в близост до леденостудената вода на „Конярски кладенец“. По този път една топла лятна вечер се придвижвал голям керван от каруци, хора и добитък. Доста уморени от пътя, щом достигнали до широката поляна пред кладенеца, пътниците започнали да разпрягат животните, да палят огньове и се приготвят за вечеря.
Били тежките и мрачни за Българския народ времена на турското робство. Турските паши и бейове тормозели народа ни, и само присъствието на народните закрилници – хайдутите, ги възпирали да не правят още по – големи зулуми. Страх ги било турците от отмъщението хайдушко.
В тази топла лятна вечер една малка група хайдути внимателно наблюдавала придвижването на кервана, прикрити в близката горичка. Често по този път минавали турци главорези, и тогава хайдутите се захващали за работа – я някой турчин ще бастисат, я на някой сиромах ще помогнат.
Когато кервана спрял за почивка, хайдутите видели, че това е цигански катун, предвождан от възрастен, побелял старейшина. Около каруцата на водача се забелязвала чудно хубава девойка, която си личала отдалеч че не е от циганския род. Любопитно им станало на хайдутите, какво прави красивото момиче сред циганите, и след някое време, когато започнали песните и танците около огньовете, те решили да се присъединят към веселбата. За всеки случай оставили един хайдутин в гората дежурен, че знае ли човек… Настанили се хайдутите около огъня, започнали веселбата, а един от тях – висок красив левент, не отделял поглед от красивата девойка. Заговорил я той, заразпитвал я каква е съдбата й, от къде е, какво прави между циганите. Отговаряло девойчето, и колкото повече говорело, толкова по – мило ставало то на юнака хайдутин.
А разказа бил тъжен, като повечето разкази от онова време.
Налетели една вечер турци в селото на момичето, започнали да убиват, палят и насилват, много хора изклали, сред тях и родителите на девойчето. Тя тогава била малка, скрила се в един ъгъл и така оцеляла, докато преминало всичко. На другия ден възрастния циганин я намерил, прибрал я, и я отгледал. Натъжило се юнашкото сърце, и с болка левента попитал дали момичето няма някой на света – сестра, брат, някой, спасил се от ужасното клане. Тогава девойката отговорила че има брат, по – голям от нея, който турците отвели насила със себе си. Казала също, че почти не го помни, само си спомня особения белег на гърдите му, останал по рождение. Скочил юнака радостно, бързо разкъсал ризата си, и замаяното момиче през сълзи познало белега, белега който помнела от детството си. Прегърнали се брат и сестра разплакани, радостни че са се намерили, замаяни от щастие.
Наблюдавайки тази сцена обаче, на циганите не им харесало това което се случва. Особено ядосан бил един от младите цигани, който бил влюбен в девойката, и се надявал скоро да се ожени за нея. Криво разбрал той, а и другарите му прегръдката между момичето и хайдутина. Ревност задълбала сърцето на циганина, извадил той ножа и се нахвърлил върху хайдутите. Останалите цигани го последвали. Настанал страшен бой, саби и ножове се кръстосали смъртоносно. Хайдутина, който оставили за дежурен в гората, бързо изтичал за подкрепление, преди да е станало късно. А битката продължавала, като циганите, които били по – многобройни, вече имали превес. Обградили те хайдутите отвсякъде, и малко останало да надвият, но навреме се притекла на помощ и останалата група хайдути. Сега вече горските защитници имали превес, и вече изхода на битката бил ясен. А младия циганин, като видял всичко това, и разкъсван от ревност, незабелязано се промъкнал до девойката, и я промушил с ножа си. Щом няма да е негова, няма да е на никой, решил той, заслепен от ревността си. И това било началото на края на циганския катун. Разярените хайдути избили всички цигани. Единствено пощадили възрастния старейшина, отгледал девойката.
Цяла нощ плакал нещастния брат за своята сестрица, която току – що намерил след толкова години. Смазан от мъка, на сутринта момъкът взел тялото на сестричката си на ръце, и бавно започнал да изкачва близката планина. На върха той погребал момичето на най – високото място, за да може където и да бъде в планината, да я вижда.
Оттогава върха, където се намира гроба на момичето се нарича „Момина могила“, и се вижда от всички страни на балкана, а също и от град Берковица/последния висок връх на запад/, а равнината, където са се случили тези събития, в памет на загиналите цигани е кръстена „Циганско поле“. В западния край на полето, под връх Камара, се намира студеният „Конярски кладенец“, очакващ уморения пътник, за да утоли жаждата му.
Историческите факти сочат, че в Берковския край са се подвизавали голям брой хайдушки чети. Това са четите на Ангел Войвода, на Момчил Войвода, на Стефан хайдуко от Гушанци, на Димитър Джунин, на Маринко – комита от Черкаски, на Ердан Войвода, на Войводите Коста, Яким, Вълчан, Мартин, на Минча Войвода.
Легендата за връх Момина могила е обобщена и разказана от Илиян Иванов.

Легенда за Конярски кладенец
В красивия Берковски балкан високо горе, обграден от мъгли и ветрове е разположен връх Камара. Името му е дадено от народа поради неговата големина – върха е огромен като площ, и от него надолу към долините се спускат едни от най – красивите планински била – Расоватото било, Къси рид, Дебели рид, било Тузлата. От връх Камара водят началото си много планински ручеи, поточета и малки рекички. Но най – известен и популярен в Берковския балкан е Конярски кладенец, който се намира от северната страна на връх Камара, в западната част на равнината „Циганско поле“. Кладенчето е дар за всички, особено в летните жеги, когато морен пътник може да приседне наоколо и утоли жаждата си. Интересни легенди се разказват вечер около планинския огън, където уморените от дългия ден планинари си почиват на сладки приказки. Едни от тях са легендите за Конярски кладенец.
Според едно от преданията, Зевс поставил спешна задача на своя син Персей, който яхнал крилатия кон Пегас и препуснал на север, към нашите земи. Прелитайки над връх Камара, умореното животно стъпило с единия си крак за миг на земята, и се оттласнало, за да продължи пътя си. Там където копитото му докоснало замята, бликнал кладенец, по – късно наречен конярски кладенец.
Друго предание разказва, че голям керван, изкачващ Берковския балкан през връх Здравченица, замръкнал до кладенеца. Хората, уморени от дългия и труден път през планината, разпрегнали конете да пасат през нощта, и заспали около огъня. Изпотените коне, оставени без надзор, се напили с леденостудената вода от кладенеца, и починали до един. На сутринта ужасените стопани разбрали своята грешка.
Оттогава името на кладенеца е „Конярски кладенец“, и едно е сигурно за него – водата му наистина е леденостудена. Даже в най – горещите летни дни човек трудно може да извади последователно десет камъчета от водата на кладенчето, без да му измръзнат пръстите. Днес на мястото е изградена чешма с два чучура, която тече и през зимата, и през лятото. Мястото на истинският кладенец се намира на около стотина метра по-ниско в ливадата срещу сега съществуващата чешма.
Легендата за Конярски кладенец е обобщена и разказана от Илиян Иванов.