Една от най-хубавите и най-обичани български традиции, които спазваме и днес, е първомартенското закичване с мартеници. Червеният и белият конец, вплетени в различни форми, имат магичната мисия да носят здраве и късмет на всеки, който ги носи.
Любимо занимание на малки и големи е изработването на мартениците, като винаги посягаме първо към кълбетата бяла и червена прежда, но рядко се замисляме откъде идват те? Днес си ги купуваме от магазина и сякаш ги приемаме за даденост, а всъщност пътят им е доста дълъг. Затова екипът на Музеен комплекс – Берковица подготви тематична изложба именно за този дълъг път на традиционната мартеница – от руното до Пижо и Пенда, в която ще покажем отделните елементи и процеси на обработка на естествения материал, за да достигнем до готовата мартеница.
По традиция българските мартеници задължително са били изработвани от бял и червен вълнен конец. Отглеждането на овце е било разпространен поминък по територията на българските земи. В Берковица и региона той е бил силно развит. Вълната се добивала веднъж годишно, в края на май и началото на юни, като всеки стопанин свалял руното на своите овце чрез стрижене със специални ножици, които се наричат кръклъзи. След това стопанката заливала руното с топла вода, за да премахне т.нар. серей – вещество във вълната, което я прави водоустойчива. Следващият процес е свързан с прането на вълната в бързеите на река, което се е случвало в големите горещини през месец август, когато водата е най-топла. Стопаните товарели чувалите с вълната на каруцата, карали ги на реката и в бързеите й я изпирали. След това на слънчево и проветриво място вълната се изсушавала и тогава се преминавало към нейното разчепкване и влачене на ръчен дарак. Това било изцяло женска работа. Със сръчните си ръце българката правела вълната мека и пухкава. Оформяла я като къделя, след което я слагала на хурката.
Следвал процес на предене – едно от най-важните умения, което всяко момиче трябвало да усвои преди да се задоми. В българските народни песни често се пее „Знаеш ли тънко да предеш, знаеш ли бито да тъчеш”.
Следвал най-важният момент – с въртеливо движение на вретеното жената извличала тънка нишка от къделята, която прикрепяла към хурката. След като вълната се изпредяла, нишката от вретеното се намотавала на мотовилката, за да се оформи парче прежда или т. нар. гранче. Следвал процес на багрене. Част от преждата се боядисвала в червен цвят, другата част не се багрила, оставяла се бяла – естесвеният цвят на вълната. За боядисването в червено българката е ползвала различни естествени бои – корени от брош, люспи от кромид лук, кора от глог. Готовото гранче се слагало в котел на саджака и се варяло заедно с боята до постигане на желаната наситеност на цвета. След като изсъхнело гранчето, преждата се слагала на въртележката и се намотавала на кълбо.
Оттук започвала същинската изработка на мартеници. Образци на тези мартеници ще бъдат представени в изложбата.
