Актуални Новини

ФОТОИЗЛОЖБА „РАДИЧКОВИЯТ СЕВЕРОЗАПАД“

img_5937На 24 октомври 2016 г. в къща-музей „Иван Вазов“ – Берковица бе открита фотоизложба „Радичковият Северозапад“. Събитието е част от мероприятията, посветени на 87-годишнината от рождението на Йордан Радичков.

Представената фотоизложба “Радичковият Северозапад“ е от архива на къща- музей “Иван Вазов“ със снимки и материали на големия негов приятел и сподвижник Милан Миланов – Революцията. От фонда на Градската художествена галерия “Отец Пайсии“ – Берковица са представени картини на художниците – Проф. Иван Кирков, Мария Лугова, Борис Димовски, Христо Михайлов, Георги Панов, Венелин Захариев и Митко Марков.

img_5939На събитието присъстваха зам.-кметът г-н Радослав Найденов, г-жа Люба Георгиева, съседка на Радичков, която прочете свое стихотворение за писателя и подбрани негови мисли, г-н Петър Стефанов, който разказа за съвместното им бригадирско време, краеведи и общественици.

„Радичков се чете със сърцето, а не с очите“ – сподели зам.-кметът г-н Найденов – „И въпреки, че два пъти е номиниран за Нобелова награда за литература и не я е получил, аз смятам, че всеки един от нас, вътре в себе си му е дал Нобеловата награда за неговия неподражаем талант и колорит!“- каза в заключение той.

„Какъв е Радичковият Северозапад?“ – това разказаха уредниците на Музеен комплекс-Берковица.

 

Наричат Радичков – “магьосник на словото“, “ненадминатият майстор на късия разказ“, “гений от друга планета“, “неподражаем драматург и сценарист“, ,,неповторим разказвач на истории на северозапада,,. Той е световно признат с множество награди и отличия за литература и култура.

Със своя стил и мъдрите си думи, Йордан Радичков завеща едно уникално творчество не само на нас, българите, но и остави диря в световната литература.

Какъв е Радичковият Северозапад?

“Скитал съм къде ли не по света и съм виждал какви ли не чудесии…..” казва писателят, „но по-дивно и по-загадъчно място от моя роден Северозападен край не срещнах никъде.“ Той го сравнява с Бермудския триъгълник, “където изчезват предимно кораби и самолети, тук буквално всяко нещо може да изчезне по необясним за човека начин, без да остави каквато и да е била следа от себе си.“

Радичков пише:

“22 години живях в старата Берковска околия, в бедно село, изтърсило се по невнимание от каруцата на Бога, когато е минавал по нашите земи“ и възкликва “Бедно мое родно село! Заличиха го с държавен указ от списъка на населените места през 1974 г. заради строежа на язовир“.

“22 години живях като постоянно пред очите си имах Балкан, той бавно и постепенно през всички годишни сезони и през всички свои състояния се е просмуквал чрез сетивата ми, за да се утаи лека-полека в мен и да остане там завинаги“.

“Балканът, и като го види човек дори само един единствен път, той залепва за очите му и остава залепен там за вечни времена“, защото той е “сякаш току-що роден, повит в най-чистите пелени на света.“

“Моят Берковски Балкан хвърля върху живота ми постоянно хайдушки отблясъци. Неговият синкав контур стои изрязан завинаги в съзнанието ми. Ту мек и лиричен, ту бунтовен и смръщен, пълен с гръмотевици и залят с небесно електричество.“

С любов и умиление писателят се изказва и за град Берковица. Той го нарича „градът с хубавите сезони, с чисти къщички, със градинки в дворовете, с надничащи през оградите лозници и цъфнали  вишни. Град със свеж и ароматен въздух по улиците, на който ромолят чешмички.”

Омайва ни с описанието на околностите на града, които предлагат чудесни места за планинарство, ски и туризъм. „Старият град е дал гостоприемство на патриарха на българската литература Ив. Вазов. Днес още стои непокътната къщата, в която е живял поета.

В близост до нея долавяме шумът на буйната  планинска река, която носи водите си  към бързотечащата Бързия, а отвъд  бреговете й се извисява като купен  Калето.”

Магьосникът на словото от Калиманица казва, че „снегът тук се топи бързо, пролетта пламва внезапно и в няколко дни озеленява цялата околност. Планината и Ком са още наметнати с бяло руно, а долу край Калето цъфтят зарзалиите, а стопаните окопават ягодовите градини.”

„Всички сезони в Берковица са омайни и никъде другаде поляните не са така  пъстри, сенките така дебели, водата така бистра, както тука.”

Неповторимият разказвач на истории  не е безразличен и към другите забележителности на Берковския край като Клисурския манастир, откъдето се виждат сините чела на каменните Тодорини кукли. С дълбока скръб той ни съобщава, че „напускането на манастира е съпроводено със съжаление за това, че човек е изоставил едно прекрасно кътче в Стара планина…, където дъхти на папрат и въздухът омайва със своята свежест.”

Отделя голямо внимание и на курортният град Вършец, който „от югоизток е заграден от старопланински гребен…”. „На неговите чисти улици и почивни домове, зашумени от короните на столетни кестени.” Не скрива възхищението си от прекрасната природа на този град и неговата гордост – лековитите и животворни минерални извори.

Описва по своя неподражаем начин и хубостите на други две кътчета на Северозападния край.

Първото е град Белоградчик с неговите скали, които са наречени „фантастични фигури наподобяващи величествени обелиски, човешки образи и монументални стълбове.” Това велико творение на природата, както и останките от стари крепости в Белоградчик, карат земляка, да напише: „Красотите на нашата страна, нейните гори и планини, нейните поляни и дъхави цветя, чудните пещери и водопади, както и тези мълчаливи скулптури, будят възторг, че сме се родили и живеем в страна, за чиито хубости и перото на най-големия поет е немощно.”

Чипровци – наречен от Радичков „бисерът на Чипровския балкан”. „Героично селище! Твоите трудолюбиви чада, първи оросиха българската земя със кръвта си! …И твоите синове, които юнашката смърт не можеше да стигне, още четири пъти посягаха към скритата под сухата стряха пушка.”

Йордан Радичков казва:

„Аз мисля, че моят роден край е уникален, а хората не знаят за него и аз съм длъжен чрез средствата на прозата да мога да разкажа повече за този край, за да могат повече хора да научат за него. Дълбоко в себе си съм убеден, че когато ние се обръщаме, когато записваме нещо на книга, по този начин ние му даваме безсмъртие.”

Не можем да не се съгласим с великия писател и затова като негови наследници и пазители на българското, отдаваме почит и уважение към безсмъртни му дела.

Дървопластиката „Дървото на живота” в градската градина в центъра на Берковица, която напомня за творчеството на магьосника Йордан Радичков, е един от символите на нашия град, наша гордост и чрез нея Берковица увековечава безсмърното му слово. Композицията е дело на дърворезбаря Чавдар Антов и скулптура Димитър Гоцак. Тя е наречена по името на разказа на твореца „Дървото на живота”, а върху клоните му авторите са разположили фигури на Радичкови герои: врабчета, петел, коза, Свети Георги победоносец, който убива змея, православен храм и дори колело от каруца.

Йордан Радичков, който с рядко срещаната щедрост на своя талант и сладкодумие не престана цял живот да разказва истории за самобитността на българина, за неговия извечен копнеж към хармония с природата в Северозапада.

Йордан Радичков е писател, за когото правилата в художествената литература губят своята традиционна роля. Той е създаващият алтернативи творец. Затова и интересът към неговото творчество е толкова голям. Два пъти е номиниран за Нобеловата награда за литература. Произведенията му са превеждани на 37 езика и са издадени в 50 страни по света.
Радичков е удостоен с много отличия и награди, както в България, така и в чужбина. Носител е на престижната международна италианска награда „Гринцане кавур”(1984) за белетристика и на Кралския шведски орден „Полярна звезда”(1988). През 1996 г. за книгата си „Малки жабешки истории” е вписан в Почетния списък „Ханс Кристиан Андерсен” на Международния съвет на детската книга.
В България е носител на наградите: голяма награда за литература „Добри Чинтулов”(1980), награда „Аскеер”(1996) за цялостен принос в развитието на театралното изкуство, национална литературна награда „Петко Славейков”(1998), голяма награда за литература на Софийски университет „Св.Климент Охридски”(2001). През 2000 г. Йордан Радичков е удостоен с орден „Стара планина” I -ва степен за цялостен принос в българската култура. През 2003 г. е удостоен и с държавната награда за култура „Паисий Хилендарски”.

Ще завършим с едно обещание на Йордан Радичков, дадено през 1990 г. в гр. Берковица:

„Ще продължа и занапред да служа с перото си, докато се изтърка. Аз подобно на грънчаря и воденичаря имам занаят.”

Големият български писател умира в София на 21 януари 2004 г., но наследството, което ни остави, ще живее вечно, както в съзнанието ни, така и в сърцата ни.